В историята на живота на проф. Николай Генчев, така както е описана от самия него, 60-те години на XX в. заемат средищно положение. От времето, в което са писани спомените, десетилетието на 1960-те и прелезът им към 70-те изглежда среда на неговото жизнено поприще и мемоарният разказ за пътеките му из предидущите десетилетия е само въведение към, само подготовка за времето, в което направеният избор и взетата страна са задали неизменната същност на самия човек. Разказаното за събитията след това време вече е разказ за тежкото усилие да се отстои постигнатата същност и разказ за тържеството на това усилие. Защо точно през 1984 г. той е започнал да пише спомени, дали нещо определено тогава го е накарало - това вече няма кой да ни каже.
Съзнанието за проекциите на неговата собствена житейска история в широките предели на българския обществен и политически живот има основополагащо място в изграждането на мемоарното повествувание. Затова той и поема от историите за дядо Никола Виранчето ("... ловко осмян от Захари Стоянов в "Записките по българските въстания..."), продължава през наблюденията върху патриархалността, през горчивата самоирония към "селската ми порядъчност", през въздействието на "класическата литература и нейните безсмъртни идеи", за да стигне до презиране на "революционната обстановка" от втората половина на 1940-те. За разкриването и разрешението на основните положения в историята на неговия живот обаче, за извличането на смисъла из нейното цялостно съдържание основно значение има концептуализираната от проф. Генчев историческа динамика на българското общество през 60-те години.