Приказката в българската литература открива невиждано в целостта си и неанализирано интертекстуално поле. Срещата с богатия емпиричен материал от нейното литературно едно време" - времето на Българското възраждане, носи усещането за истинско откривателство. Препрочитането на материала в хронологичен ред неочаквано предлага множество конкретни междутекстови връзки: репликимежду добре познати произведения на литературата ни и забравени клишета; откриване на живия първоизвор на добре помнени актуални литературни клишета; "проиграни" гледни точки, от коитос е оттласкват немалко "оригинални" образци.