Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Мислех си,че след това,което Капка Касабова написа в „Улица без име”няма да ми даде сърце да посегна към друг роман,който третира проблема с емиграцията.

Да,ама,не!!..както казва Петко Бочаров.Подреждам новите заглавия  и в ръцете ми се озовава бялата книжка с логото на издателство Жанет 45-/едно от любимите ми,между впрочем/ ИМИГРАНТКАТА,автор Румен М.Еверт.Хмм..Румен-звучи абсолютно по български,колкото до Еверт-не ще да е фамилия  изконно-българска...и какво ли ти разбира един чужденец от нашата народопсихология??Ха сега,де!!???

Подмамена от всички тези знаци,които ми се появяват свише грабвам книгата и докато не дочитам и последната буквичка на  последния лист не я оставям.

Млада жена,принудена да напусне родината си,за да търси едно по-добро бъдеще,нелегално имигрирала в Австрия,работеща  „на черно”във Виена като сервитьорка в типична австрийска кръчма.Романът е написан в първо лице,единствено число и е една изключително четивна смес от ретро- и интроспективни откъси от нелекото битие на Лена.

Нейният живот-картина на странните феномени/странни за западняка,но не и за нас/бележещи рязката промяна на живота и ценностната система в България през 90-те години,както и съдбата на онези,избягали от родината за да се спасят от кризата.

Няма да преразказвам,само ще посъветвам- прочетете тази книга,след нея ще има още 2 от този автор,а ако искате да го видите и чуете на живо-заповядайте в Хеликон Бургас на 15 октомври.

Травматичната съдба на емигрантите, заедно с недоизреченото за демократичния преход, са сред най-актуалните теми в българската литература. Те занимават и германския автор Румен Манфред Еверт (Румен е православното му име) в романа „Имигрантката”, превод Емилия Драганова, ИК Жанет 45, 2009 г., първа част от трилогията „Отвъд Ландщрасе”. Този истински литературен прецедент за нашата културна среда естествено подрежда Румен М. Еверт сред нашумели автори като Георги Господинов, Алек Попов, Юлиян Попов, Димитър Динев, Захари Карабашлиев - повечето живеещи в чужбина. След като познаваме техните интерпретации, двойно по-интересна е сега различната (но не непременно противоположна) гледна точка на един небългарин, който също странства по света, а в последните десетина години разделя битието си между Пловдив и Берлин.Румен М. Еверт пресъздава образа на българската имигрантка във Виена Лена в момент, които съсредоточава опита и интелектуалната енергия на целия й живот, за да го преобърнат. Или по-скоро да го върнат в руслото на нормалността. На истинското живеене, което се обуславя не от страха, принудата или материалната целесъобразност, а от смелостта да вземеш трудното, но правилно решение. За героинята на романа, една чувствителна и интелигентна жена, принудена да избяга от мизерията в България и да заработва прехраната на семейството си като келнерка в една виенска кръчма, това е преди всичко ценностен избор. Тя го прави в последните 24 часа на старата година, през които ретроспективно пътешества назад във времето, подлагайки на преоценка надеждата си, чрез предстоящия фиктивен брак с Хуго, да намери спасение за децата и себе си. Нейният отказ от мечтаното доскоро австрийско гражданство е продиктуван обаче не от носталгия, импулсивност, наивност или нещо друго от този род, а от абсолютната невъзможност да живее повече без самочувствие, без себеуважение. Рискът сякаш е бил необходимото условие, за да срещне Лена и голямата любов. Пол също познава нелекото имигрантско битие, а разочарованието му от западния начин на живот мотивира интереса му към православието и изтока. Двамата, подсказва краят на книгата, ще намерят себеосъществяването си в България.Романът, който проследява пътя на героинята в обществения контекст на соц-а, първите години на демокрацията в България и емиграцията във Виена, е издържан в класическата повествователна традиция на т. нар. Bildungsroman (роман за израстване на личността, н. ез.) Проникновеният разказ за времето на глада, режима на тока, отмиране на гостоприемството, загубата на достойнство, възхода на мутрите, страха за оцеляването и необходимостта - въпреки всичко! - да се справиш, докосват най-чувствителните страни на българската душевност, подобно на „Делнична библия” от Божана Апостолова или „Разруха” от Владимир Зарев. Преди няколко години романът на Зарев за пръв път направи съвременната българска действителност видима за германския читател, който не се интересува кой знае колко от България. Истинската провокация дойде обаче през тази година със скандалната, преведена вече и на български език, книга „Апостолов” на германката от български произход Сибиле Левичаров. Омразата към българския баща и към всичко българско, която неистово диша в този текст, несъмнено е някаква злощастна истина за авторката. Сюжетната едноплановост и стиловата фрагментарност обаче не могат да превърнат произведението в добра литература, въпреки наградата на Лайпцигския панаир на книгата.