Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

“-Какво е есента?                                                 

-Златен прах от мъртви цветя.

-Какво е зимата?

-Кристална пустош, посипана с пух.

-Какво е пролетта?

-Цветни стъкла с гирлянди от надежда.

-Какво е лятото?

-Горещата въздишка на безкрайността.”

Още от първите  страници на романа  попадаме в завладяващ сюрреалистичен свят, населен с причудливи безименни герои. Герои със странни имена – Богинята, Триръкия, Странност...

И само едно сравнително нормално име – Майа, означаващо на древен език „илюзия” или „нереалност”... Име с изключително силен  скрит заряд.

Тук е и котката Бастет, събрала в бездънните си малахитово-зелени очи мъдростта на Времето.

Неусетно потъваме в разказа за безплътна и невероятна Любов, вечна като безшумно пристъпващата Смърт...

В къщата на клоуните  витаят самотни призраци и ненамерили покой духове...Отчаяние и Тъга, Меланхолия и Умора са спътниците в живота на разказвача, напомнящ на древните алхимици, когато разбърква минерални боички за малкия си син, роден със синдрома на Даун, или чудодейна отвара, за да облекчи болките на любимата жена...

Да виждаш как любимите ти създания страдат и да си безсилен да им помогнеш, е най-ужасното чувство на този грешен свят.Галин Никифоров ни покорява с невероятно красивата си притча за любовта, верността и надеждата...

Изпълнен с поетични метафори, на които авторът е истински майстор, романът Къщата на клоуните  владее съзнанието ти дълго, след като си затворил и последната му страница.

Къщата на клоуните  е  моето откритие за последната година...

И със сигурност едно от най-провокиращите и открояващи се заглавия сред номинираните за наградата Хеликон 2011...

В „Къщата на клоуните” всичко е красиво, дори и смъртта, само че тук тя (подобно на Къщата) е „друг вид“, смърт със звездичка, с пояснение, скрито във философския камък на едно среднощно бдение. Начинът, по който авторът свещенодейства с изразните средства е почти... алхимичен, някак благородно-аристократичен.
Именно тази приказна метафоричност подхранва въображението и сетивността ни, сякаш придобиваме още едно тяло, още един чифт сетива, чрез които да участваме в съхраняването на света в/на/ „Къщата“– иносказателно-поетично, сюрреалистично.
Галин Никифоров успява да ни направи съпричастни на своето откритие: че алхимията е сърцето на сюрреализма. (или беше обратното? - Остава ни само да го проверим!)

Красиви, магични слова. Галин Никифоров е истински вълшебник...

Представям си го наистина, отлъчил се сам от света, трака, почти изнемощял, на стара пишеща машина...

Надали се е случило точно така...не и в днешната съвременна епоха. Но все пак...

С думите си Никифоров е способен да възроди вкусовите ви възприятия, да събуди усещания, почти физически, да ви пренесе почти наяве в сън,

„Къщата на клоуните” е книга – врата към един надреален свят.

Врата към живота и сърцето на един герой без име.

Врата към невъзможната за изричане тайнственост на Любовта, Раждането, Самотата, Смъртта, Вечността...

Изящен език на изразяване, който само един сюрреалистичен художник може да изобрази с четката и безграничността на въображението си.

А Галин Никифоров го прави с перото си толкова майсторски нежно и красиво, че, докато се опомни, читателят вече е прекрачил прага на къщата на клоуните и заживява с тях в измеренията на „Гримьорната на клоуните” и „В посипаното със забрава минало”.

Светове, където Безименното, Божествеността, Илюзията и Странността градят вълшебно-тъжната си плът, която е толкова човешки реална.

Насладете са на този брилянтен български шедьовър!

 „Когато човек приближава смъртта, започва да вижда само най-важното, само това, с което не иска да се раздели. И смирено се опитва да съхрани съзнанието си за Красотата и Обичта, за да ги носи в себе си през Безкрайното пътуване, което му предстои. Страхът, че ще си отида завинаги от този свят, ме кара да усещам всяка минута и всеки свой поглед като последните капки от свещено вино, останали на дъното на огромна синя бутилка, изпразнила се незабелязано през годините. И Смъртта бърка през дългото гърло на бутилката с безкрайните си пръсти, докосва последните капки и ги облизва с черния си език. Животът ми свършва, животът на Майа и на Странност също. Аз съм един отчаян самотник, тръгнал гол и наранен, с разкъсана душа и сломено сърце към Свещената пустош, сляпо пазейки златната искрица на последната си надежда, която може да се стопи само за миг в онази необятна Вечност, из която скитат душите на мъртвите.”

Галин Никифоров ми направи впечатление  още с  книгите си  „Фотографът” и „Лятото на неудачниците”, но „Къщата на клоуните” ме порази – скоро не бях срещала толкова силна книга! Като казвам „силна”, имам предвид  чувствата, които останаха  в мен след прочита й,  и преживяванията, до които се докоснах четейки.

Няма  да я преразказвам, защото всеки интересуващ се от хубавата книга,  трябва сам  да се запознае с нейните страници, само  ще спомена  какво ме впечатли –  красивият и богат език, сюрреалистичният сюжет, едновременно с това и   толкова близо до нас и нашата реалност...

А любовта, вплетена в повествованието, е толкова дълбока и всепоглъщаща – независимо дали е към майка, жена, дете или към самия живот, тя изгражда цялостния образ на главния герой, а от там и на романа.

Щастлива съм, че авторът на книгата е българин и се надявам тази година да спечели наградата на „Хеликон” за българска литература, за която вече получи номинация.