Времето на хаоса - Яница Радева за романа "Ентропия"
Понятието от физиката, което измерва величината на хаоса и възможностите за подредба е дало заглавието на новия роман на Георги Гроздев.
„Ентропия” е роман, в който, от една страна, влизат в ролеви взаимоотношения познатите от предходната творба на автора персонажи (като Хънтъра), а като фигуративни образи видения в повествованието присъстват Анастасия, Мара, Савата. От друга страна, естествена е ролята на новите герои, които са по-често способстващи звена (елементи) за задаване на ентропическата характеристика на романовото – време-пространство, отколкото изградени индивидуални характери. Заради „ентропичната” характеристика на романа, заложена в неговата композиция, трудно бихме могли да откроим като безусловно водещи персонажите Хънтъра и Ния Нестинарката.
Защото творбата като Брьогелова картина изобилства от изображения.
Макар епизодично явяващи се, те са носители на определено структуроопределяща идея, или ако използваме характеризиращия ги маркер – персонажи, носители на определена греховност, от която следва да се очистят или не (това не е проблематизирано, а само регистрирано от романа). Такъв герой, който специално искам да спомена, е Никълъс-Никита, когото властта, която обема, не може нито да го спаси, нито да очисти (очистителното в този образ функционира и на нивото на най-буквалния телесен смисъл). Невъзможното очистване на всички нива води до неизбежното проплакване и скимтене, в които можем да съзрем алюзия за звуците, които издават грешниците в някое от адовите измерения на Данте. А има за какво да плаща мистър Никълъс-Никита. Епизодичните персонажи от първата глава на романа конструират подредба от човешки взаимоотношения, в които можем да разпознаем някои от седемте смъртни гряха. А финалната част на творбата можем да съзрем като отваряща се към възможностите за изкуплението и наказанието.
Защото всеки трябва да се възправи срещу нещо.
Много характерното за сюжета фрагментиране (структуриране, което читателят познава и от романа „Непотребния”), съчетано с мозаечна фабула, в която митологичния и реалистичния пласт изграждат своеобразна „фигурална” композиция на времето, но и на времената – не само настоящото, дори не само митологичното, но и отвъдното. Образите на новобогаташи, нестинарки от различни епохи, ловци, самотници, циганки, овчари с животни, мъже, вглеждащи се в упор, са изобразени като отрекли своята възможност батални сцени. Човекът е изгубил основанието си да воюва, да бъде герой в битката за идея, защото, онова, което трябва да победи е не толкова властта на някакъв видим тиранин, властта с лице и туловище, защото властта в тялото е тленна, подлежаща на болест, болка, разпад, взривяване, но онази власт, с която всеки трябва да пребори е властта на хаоса, на безпорядъка, злото.
Романът обаче не дава категорична препоръка за надвиване на злото.
Дали това е еретическото жертвоприношение (изгарянето на детето като лек за стадото), дали е езическият танц върху въглените с иконата на св. св. Константин и Елена, или уповаването в божествената проповед на свещеника. Но не забелязваме ли в изгарянето на детето не извършеното жертвоприношение на Авраам, танцът на нестинарките защо се нуждае от православните икони, защо хората се питат има ли Бог? Романът среща суеверие и християнство и в нашенски (български) маниер ги споява. Особено интересна е сцената, която разкрива едновременно две движения – едното на изтласкване на божественото, сакралното извън ежедневния свят чрез образа на останалата дълго време захвърлена и забравена черковна маса. Внасянето на сакралната вещ обаче – черковната маса за опяване – в профанния свят като маса за гощаване на правителствените гости няма комичен ефект. Тук се задейства втория тип движение – за припомнената свещеност. Резултатът – възмущението от профанизирането на сакралното. Наблюдателите – тълпата – не греши – проявеното е „кощунство”. Профанизацията на свещеното изравнява правителствените гости с покойници.
Времето на хаоса объркало, преобърнало и изравнило свещено и профанно не може да произвежда послания. Не може да поднася присъди. Нестинарството е workshop, Бог съществува, но не е съвсем сигурно, отвъдното е същото както нашия свят. Единственото място, което романът разпознава като хармонично – това е природата, регистрирана чрез невъоръженото (дори с фотоапарат) изкачване в планината, при което обилието от живот(ни) е като възстановка на Райската градина – човекът е самодостатъчен и не възгордял се. И в тази своя невъзгордялост трябва да бъде готов за финала – наказание или милост от Природата.
в. „Литературен вестник”, бр.12, 25-31 март 2015
Ентропия
Автор: Георги Гроздев
| Издател | Балкани |
| Брой страници | 200 |
| Година на издаване | 2014 |
| Корици | меки |
| Език | български |
| Тегло | 231 грама |
| Размери | 13x20 |
| ISBN | 9786191660216 |
| Баркод | 9786191660216 |
| Категории | Романи и повести. Български, Българска проза, Съвременна българска литература, Българска художествена литература, Художествена литература, Книги |
Романът на Георги Гроздев - „Ентропия”, е продължение на романите „Плячка” и „Непотребния”. Той е книга за вярата и срама. Главната героиня Нестинарката Ния търси спасение там, където другите намират гибел. Тя стъпва в Огъня, за да донесе вести от Бъдното, които никой преди това не узна. Спасението на хората не е в ентропията, която непрекъснато расте и се стреми винаги да побеждава.
Георги Гроздев е интересно явление в българския и балкански литературен пейзаж. Известен и превеждан във всички балкански страни. Той се появява след промените от 1990 г и неговата белетристика е представителна за онази нова българска проза, която е алтернативна на всеобщия комерсиален наплив от автори бързописци`.
Романът „Плячка”, преведен на единайсет езика, разказва историята на един ловец по професия по прякор Хънтъра, който търси спасение в ловен резерват от издевателствата на социума сред дивите животни и природата. Оказва се напразно, резерватът също е отражение на масовата агресия и разпад в обществото. „Плячка” назовава и изобразява цяла една епоха в източните общества и е приеман като книга писана не за България, а сякаш за всяка страна, в която е превеждан. Толкова общи за Източна Европа теми има в романа. Книгата получава високи оценки от авторитетни критици от България и чужбина.
Романът „Непотребния”, преведен на немски, продължава темите на „Плячка”, но основният персонаж е образът на духовния човек, който се оказва не само плячка в новите постсоциалистически времена, но и абсолютно непотребен. Боян Непотребния, чийто син е убит от злите сили, свързани с непреодоляното минало, се превръща във Вълк. С това той напомня превъплащението на първия български поет от преди хиляда години на име Боян Магьосника. Новият материален шовинизъм обезмисля всеки порив за истина, справедливост и красота.Романът изразява страховете на българското и на източните общества в началото на ХХI век от бъдеще без идеали и без любов. Книгата предизвиква оживено обсъждане от авторитетни професори по литература от България и чужбина. Снабдена е с предговор на авторитетен наблюдател от известен австрийски вестник.
според супер-дупер-лативите "почитател"-а е или издателя, или автора...
е! както знаем - мотивацията е определяща, но петел за 5 кинта не пее, като петел за 10 кинта, както и книга за 10 не може да е интересна, колкото някоя интересна книга... нищо лично... особено когато е без...лично!
С удоволствие изпращам „още едно мнение” за интересния роман „Ентропия”. Купете си го сега. Започнете ли първата страница – сигурно ще го прочетете до края:
Това е продължение на романите „Плячка” и „Непотребния” – очевиден знак за епическата амбиция на Георги Гроздев, който се изкушава да разкаже същностната история на т. нар. български преход. Този път метафизическият контрапункт на бездарното всекидневие, на „ ентропията” е въвеждането в сюжета на главната героиня – нестинарката Ния. В такова митическо двусмислие между Тук и Отвъд се разиграват сцени с персонажи от литературния, политическия, криминалния и прочее живот. Без милост.
Стил, който разчита на публицистичните остри щрихи, на есеистичните отклонения, понякога оголва намеренията и мислите на героите. Някак сдържани изречения, стегнати, аскетични, отекващи като сухи изстрели, с които авторът разсича възли от конфликти и ги завързва отново, без да дава лесни решения. Проза, която оставя читателя да решава сам.
Бих искал още едно мнение.
много, много, много, много....... Много слаба книга, такива прозрачни и скучни персонажи не съм засич ал дори в по принцип клиширани книги, авторът да се замисли дали да продължава с писане занапред
Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.
Ще бъдат изтривани мнения:
- Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
- Написани само с главни букви
- Написани на латиница
- Съдържащи препратки към други сайтове.
Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]
