Някои казват, че ако си прочел една книга от който и да било автор, все едно си прочел почти всичко от него. Има доза истина в тези думи. След „Алкохол“ имах усещането, че не трябва да чета друго от Калин, защото може би ще се разочаровам. Романът му „Лудост“ обаче опроверга това ми тесногръдо чувство. Прочетох го в труден за мен момент и усетих колко сила има в думите, когато са казани без поза. Болезнена прямота и талант – това ми идва да кажа за романа на прима виста. Но има и друго, което пък се забелязва при по-внимателен прочит – самобичуването и принизяването! А то разголва душата на четящия. Разголва я, защото му показва, че човек е много по-свободен, когато избере да бъде самият себе си. Когато сам реши да разруши стената от тайни, страхове и предразсъдъци, която стои между него и близките му. Единици са писателите, които директно биха казали за себе си, че шефът на най-голямата психиатрична болница в България доктор Г. ги е поканил на обяд, за да си поговорят, но и за да се увери, че не са полудели. Единици са тези, които биха разкрили най-съкровените си чувства към бившата си съпруга и настоящата фатална жена. И всичко това поднесено непреднамерено, просто, открито, но по неподражаем начин. А това навярно е така, защото подобни на Калин автори се раждат веднъж на тридесет години. А може би и по-рядко.

Един читател