Книгата „Езиков триптих“, с която Славе Гьоргьо Димоски се представя пред българските ценители на поетичното изкуство, всъщност е една продължаваща мистична поема за раждането на света и човека от вселенската утроба. Със своята космогонична тематика тя напомня за епосите на Милтън и дю Бартас, та и на нашия Светослав Миларов. Но в унисон с постмодерната епоха, на която принадлежи, тази творба черпи идеите и образите си от най-широк кръг източници от всички географски посоки. В началото разпознаваме всепораждащото и всепоглъщащо яйце на Брахма, което обаче прелива в библейската фигура на Словото. Разпознаваеми библейски персонажи изплават от все още неразчленената вихреност на сътворението и по-нататък в поемата, но те едва успяват да добият индивидуални очертания сред кипящата вселенска материя и отново се разтварят в нейния огнен мрак. Светът е устремен към битие, но не престава да ври и кипи. Противоречивото човешко зараждане търси опора под краката си, но там е въртоп. За миг сътворената светлина след миг е угасена. Съзиданието и разрушението се сплитат в едно общо движение като в танца на Шива.

Славе Гьоргьо Димоски владее поетичното слово и знае как да го накара да завладее нас, да ни потопи в собствените му разтърсващи сънища. Ето такава поезия, мисля си, липсва у нас. Или, хайде да кажем, крайно е недостатъчна, нехарактерна. Поезия, която да се гмурне смело във философските бездни на битието и да се опита да осмисли съществуванието ни с епическа широта. Представеният в тази книга „Езиков триптих“ с двете допълнениякъм него „Каин“ и „Анабазис“ни дава тъкмо този вид поезия през една вече доста по-пропусклива границасякаш за да запълни собствената нилипса. И тя ни говори на разбираемия общочовешки език на световните религии с родните акценти на балканската чувствителност, с нейната нерафинирана страстност.