В четири часа се върнах в месарницата, сама, на съседната седалка – кофа, пълна с кравешки лайна. Бях открила медния съд до вратата на млечната барака. Не търсих дълго синджира с кука, с който спускаха кофата в септичната яма. Знаех къде е: в гаража. Пак там висяха и клещите, с които смятах да прережа една по една веригите на решетката върху ямата.

В детството си бях изминавала разстоянието между фермата и месарницата безброй пъти на велосипед, а понякога – ако се наложеше – и пешком. Чувствах се странно, докато преодолявах тази кратка дистанция на четири колела. Сякаш премествах оризово зрънце с мотокар.

Паркирах колата пред месарницата. Слязох, отворих вратата на пасажерското място, за да извадя кофата. Портата на страничния вход на месарницата беше затворена. Първо прехвърлих кофата през оградата, а после се промуших под летвите.

Задната врата на къщата, която водеше и към магазина, беше заключена, но прозорецът под навеса стоеше отворен. Ако бях крадец, щях да се стресна от лекотата, с която можеш да проникнеш в този дом. Аз обаче не се стреснах, не идвах да крада, напротив.

Навред имаше тарелки за еднократна употреба, отрупани с месо под фолио. Море от алуминий, проблясващо под ярката светлина. Върху всеки поднос бяха записани данните на клиента, телефонният му номер.

Хората никога не пристигаха само за да си приберат тарелката, идваха и за някоя и друга клюка, за сочна коледна история, пред която собствените им терзания да избледнеят. След моята намеса утре можеше и да липсва вкусно месо, но пък истории щеше да има в излишък.