Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Веднъж се опитах да разкажа „Чевенгур“ на един познат. Оказа се не просто трудно, оказа се невъзможно. Нито думите, нито сюжетът се поддаваха на преразказване. А онова, което се случва в душите на героите – още по-малко. Тогава разбрах, че величествената илюзия на едно време с неуморим ентусиазъм не може да бъде предадена с понятията от нормалния живот. Ако искаме да почувстваме първото десетилетие на СССР, трябва да четем Андрей Платонов. Поне да почувстваме, не и да разберем. Защото след прочитането на негова книга човек още повече се чуди – как е било възможно всичко това?

„Чевенгур“ и „Изкопът“ са писани в края на 20-те години на миналия век. Това е времето на първата съветска петилетка. Андрей Платонов вече е минал през валяка на войната, повярвал е в болшевишката революция, бил е изпълнен със светли идеали. Но вече се е и сблъскал с тежката, мрачна картина на действителността, в която идеалите се разбиват и от тях остават само кухите думи, с които са били налагани. И той описва една извратена илюзия с думи, които доскоро са събирали хора под знамената на революцията, а сега комично дрънчат на куха заблуда. Има и други писатели, които са проумявали и писали за същото, но никой не го е правил по-добре от Платонов. По тази причина неговите ръкописи ще бъдат забранени за публикуване лично от Сталин. Синът му ще бъде хвърлен в затвора, където ще се разболее от туберкулоза, а по-късно ще си отиде от болестта. Платонов ще се зарази от сина си и също ще си отиде през 1951 година в бедност, в забвение, в пълна забрава.

В „Изкопът“ работнически пролетариат копае основите на бъдещ щастлив дом за социалистическите труженици. Те стават все повече и затова изкопът се увеличава. Върви битката с кулачеството. Картината на този невиждан до този момент в историята плам е нарисувана от Платонов карикатурно жестока. Човешкият живот е нищо, хората мрат като мухи, но това няма значение пред победния марш на революцията. Хората общуват с думи от плакатите и речите на ораторите. Смисълът изчезва. „Тежък е животът на кучето, и то като мен живее само защото се е родило“, казва един от строителите на изкопа и това е вероятно едно от малкото изпълнени с човешки смисъл изречения в книгата. Всичко останало са празни лозунги, които се мъчат да заменят живия живот. Строителите на щастливия бъдещ дом се грижат за малкото момиченце Настя. На своите невръстни години тя е класово осъзната, заклеймила е своята майка като буржоазка. По тази причина според активистите заслужава да живее, но умира. „Изкопът“ завършва с погребението на Настя. Изкопът, предназначен за щастлив дом, поглъща човешки животи.