Продължение на „Сам дойдох“ и втора порция носталгични писма – фейлетони от българския психиатър в Шотландия Сергей Бояджиев.

Тънки и остроумни, дълбоки и с яки корени в един сериозен културен фундамент, често много смешни и неизменно пропити от меланхолия (противно на клишето невинаги „светла“), образците на епистоларното изкуФство са адресирани до верни другари и съратници на автора, с които са водени дълги и напоителни разговори. Естествено, пропити от упойния дъх на шкембе с много чесън, консумирано в някое знаково кръчм? от ония далечни вече години, а понастоящем по неволя заменяно с полска консерва. Да се чуди човек на брилянтния български, оцелял и шлифован насред многолетното „заточение“ в суровата англосаксонска, за капак и „скотска“ (Скотия е Шотландия) реалност на една „куча държава“, което всъщност било „комплимент“.
Срещнахме се задочно с адресатите на писмата в първата част („Сам дойдох“), но може да се запознаете с тях и направо тук. Отново сме поканени на тяхната софра, на която често са сядали „титани на мисълта и словото“ (виж Илф и Петров), като – внимание, слагам титли! – професор Калфов (това е псевдоним за объркване на биографите); д-р Христо Тодоров, на заточение в Канада; д-р Любомир Канов, който беше на заточение в Америка; старши научен сътрудник, кандидат на техническите науки, инженер (в случай че не знаете) Джони Пенков; а също и Зигмунд Фройд. Писмата уж са за тесен кръг хора (затова пък какви хора само!), но кой знае – може и на вас да ви се поиска да седнете на нашата маса, да си пийнете от ракията и да си гребнете от кьопоолуто.
И да се посмеем заедно!