ИГРА НА СВЕТЛИНИ, ЗАСПИВАЙКИ
За Гащан Круш
В стаята без никого чертая дъха
на най-далечната звезда — все тя
още ми приказва
от гробницата, където обитава. Исках да я разгледам
през прозореца, кога лазурът
на нощта ме утешава в тая тъмна и претъмна стая,
гдето проявявам образи,
от времето осакатени
като в огледало, чиито късове
блестят върху леда
на моята душа все по-замъглена
и почти разплута под тежкия порой
на забравата. Умората,
ронена в съня,
Влачи ме сред тинята, където умряха
най-древните сълзи: сянката
ме връща в бездънието, гдето призраци
се будят мълком в напрегнатия гърч
на един сън — недоловим трус,
трептящ в пердета или жалузи
като последен зов
на ангел, изнемогнал под моите клепачи.