от проф Владимир Трендафилов / дата: 02 авг 2015

Проф. дфн Владимир Трендафилов за прозата на Владимир Зарев
В романа „Светове“ Зарев, за разлика от колегите си, снове от двете страни на Атлантика. Сюжетният му замисъл е свръхамбициозен - предлага ни поредната си панорама на съвременния свят, само че този път през призмата на глобализацията.
Става дума за историята на една любов между богат американски евреин и интелигентна българка, която се разгръща на фона на „срещата на цивилизациите“ и нейното въздействие върху световния бизнес, електрониката и човешките отношения. Романът се дели на две части, които разгръщат действията си съответно „там“ и „тук“.
Къде се издънва този роман? Той някак все не успява да изпълни предварителните си задания. Опитва се да бъде интимен, но съумява да стане само пошъл. Опитва се да бъде интелектуален, но създава само ужасна еклектика от теми и стилове, уводни факти и псевдоистини, икономика, политика, психоанализа и практически окултизъм.
Опитва се по законите на занаята да гарнира разказа си с нужните дози еротика и секс, но оставя привкус на патриархална похот, воайорстваща иззад пролуките в собствената си срамливост:
„Веднъж в пъба на съседния квартал бе зърнал проститутка с изхвръкнали от деколтето гърди... Бяха я обичали преди минути, тялото й все още беше пренаселено с някой, но тя изглеждаше самотна.“ (10)
Но най-големите проблеми на Зарев са въобще с облика на това, което е искал да направи. Какво е „Светове“ по замисъл — висока литература или жълто светско четиво? По някакъв начин, този роман е и двете, но не в смисъл на някаква артистично хомогенна смес, а на пълна еклектика. Първата част се развива в Щатите и там стилът е на много ниско ниво, като в треторазреден трилър, пълен с пищни епитети, чутовни реалии и величави патетики.
Останалото е един муден сюжет, който в първите стотина страници почти не се отлепя от дъното. Втората част е „българската“ и тя е като да е била написана от друг автор, в стила горе-долу на злачно- дъхавата социалистическа градска проза от 80-те. Имам чувството, че амбицията за всеобхватност тласка Зарев постоянно да мимикрира във всеки от източниците си. И че не винаги си избира добри източници, от които да се влияе.
Из студията „Анатомия на полето”

от Драган и други / дата: 20 апр 2014

Едно си баба знае и все него си бае! С тия негови исторически романи не сме много за пред света.Но смееш ли в очите да му го кажеш?

от Вердън / дата: 07 дек 2013

Зарев беше и си остава най-добрият. Епигоните да му мислят.

от Марика / дата: 14 ное 2013

Много хубава книга. Написана с топлота и мисъл. Човешка, твърде човешка дори. И някак проникновена, мъдра. Талантът на Зарев се развива и расте.

от Маргарита / дата: 10 ное 2013

Какво да кажа? Не очаквах да е по-различно от това, което е написано. Но от професионален интерес купих книгата след тридневно кол***ние.
Стил и подбор на изрази няма да коментирам. По тази точка текстът е излят по модела на Вера Мутафчиева, т. е. следва образец, който е приет за отличен при книгите, които разказват периода 15-19 век.
Преплитането на западноевропейския и балканския свят също е познат похват, но все още работи много добре при историческите романи, защото иначе са много скучни.
Обаче... не ми стана ясно защо образът на българина е изграден почти върху отрицанието на другите. До страница 39 вече знам, че австрииците не са най-добрите хора на света, за османците ми стана ясно, че изобщо не мога да очаквам развитие на шаблона ,,лош".
Сега остава и евреите да са описани като не чак толкова симпатични и вече съвсем ще си затвърдя отчаянието, че нищо не се е променило от ,,времето разделно".
.... искаше ми се образите да не са в стила ,,добри и лоши".

от Владислав / дата: 07 ное 2013

Интересно звучи. Мнения?