Анотация

Жан-Луи Попие има красив калиграфски почерк и живее по време на Френската революция. Той не се интересува от политика, не е нито революционер, но работи в Палатата на правдата и задължението му е да вписва смъртните присъди в регистъра на хората, изпратени на гилотината. Самият той никога не е виждал уреда за екзекуции. Денят му протича монотонно, докато нещо на пръв поглед незначително преобръща живота му. Възможно ли е да спасиш от гилотината нечия душа, ако заедно с ежедневния си обяд изяждаш по един лист смъртна присъда? Има хора, чийто живот е следа във водата. Невидими, безмълвни, нереални, без отпечатъци в пясъчната пустиня на човечността. Не знаем откъде са попаднали между нас, а когато си отидат – защо и къде са отишли. Такъв е човекът, който яде смъртта.

„При Борислав Пекич харесвам невероятното му разнообразие и дързостта му да пише различни книги, да скача от жанр в жанр, без да се бои, че ще остане неразбран от читателя.”

Владислав Баяц

Борислав Пекич

националност:

сърбин

рожденна дата:

04.02.1930

починал:

02.07.1992

Борислав Пекич е роден на 04.02.1930 г. в Подгорица. Завършва гимназия в Белград. Основател е на Съюза на демократичната младеж на Югославия и е осъден на 15 години строг тъмничен затвор. Амнистиран е едва през 1953 г. Следва психология в Белградския университет. След дипломирането си работи като драматург и сценарист във филмовата индустрия. Член-кореспондент е на Сръбската академия на науките и изкуствата, на Кралския съвет, на PEN център в Белград и Лондон, на Дружеството на литераторите на Сърбия и на дружествата на филмовите и театралните дейци на Сърбия. Работи като коментатор в сърбохърватската секция на радио Би Би Си. Възобновява опозиционния вестник "Демокрация", орган на Демократическата партия, на която е един от основателите. Дълги години живее в Лондон. Пекич е сред най-изявените класици на модерната сръбска проза. Първият му роман е издаден през 1965 г. Следват още много романи, сборници с разкази, есета, писма, около 30 драматургични произведения за театър, радио и телевизия. Произведенията му са преведени на почти всички европейски езици. Писателят е удостоен с множество литературни награди, а и на негово име също е учредена награда.

Ревюта

Увлекателна историческа загадка, четящ се на един дъх тест, който доказва литературна смелост и интелектуална дълбочина.

Историята на „Човекът, който ядеше смъртта” ни пренася във времето на Френската революция, прави опит да реконструира живота на един невзрачен човек, който оставя „диря във вода” – исторически податки за неговия произход и израстване липсват, него „хем го има, хем го няма”. Това е гражданинът Жан-Луи Попие – смирен чиновник в Палатата на правдата, прилежен в работата си, която в онези свирепи години се състои в обработката на смъртни присъди. Попие дори не е виждал гилотината, той само може да си представя, да измисля този уред.

Не се интересува от политика. Чудовището на властта му е чуждо, и все пак се е озовал в един от неговите търбуси – това зловещо министерство, което раздава не правда, а смърт. Попие пише красиво, той вписва с възможно най-красив почерк имената на осъдените в регистрите. Революцията обаче помита и неговия спокоен делник, и в миг на озарение той решава да спасява. Колкото може.

Борислав Пекич захваща дълбоки теми – за това какво значи да опишеш един живот, какво значи да бъдеш съдник на миналото, колко е трудно да уловиш нишката на нечия съдба. И същевременно демонстрира великолепно, ярко литературно въображение.

Димо Георгиев, Хеликон-Шумен