Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Минаха няколко месеца, откакто прочетох „Къщата на спящите красавици“ на Кавабата Ясунари и бях готова за нов подвиг – друго японско произведение, което да се опитам да разбера. Стилът на Кавабата е много тежък за мен, Мураками пък е многословен, в което няма нищо лошо, но не е моят писател. Затова реших да прочета „Жената от пясъците“ на Кобо Абе. И съм очарована. Пак го има онова азиатското, което се мъча да разбера – самотата, отчуждението, дългът към родина/дом/човек, неразбирането от страна на другите... Всичко това присъства в тази книга по един уникален начин и ме накара да я прочета буквално за няколко часа.

    Един мъж, който отива в пустинята, за да намери нещо ново.
    И
    Една жена, изгубила всичко в пясъците. Чакаща нещо ново.
Пясъкът ги свързва и ги разделя. Той  е едновременно свобода и затвор. Той е в постоянно движение и е свободен, но затваря хората с огромни прегради.  Имената на хората не са от значение в този пясъчен свят.
Мъжът е измамен, заловен и направен роб. С всички сили и средства той се опитва да избяга и да бъде отново свободен. Но какво е свободата, ако не можеш да я споделиш? А жената е щастлива, че има някой до нея, който й помага да изрива пясъка. Щастлива е, че не е сама.  
Кога човек се променя, кога губи всичко, което е имал и това, което преди е било важно, вече няма значение? В „Сияние на жена“ Ромен Гари казва: „... не е достатъчно да сме нещастни поотделно, за да бъдем щастливи заедно.“ И ето, тук имаме мъж и жена, които са събрани не по волята на съдбата, а по волята на човешки същества и това не води към щастие и прекрасен живот. Има ги и хубавите моменти, но всичко е изкуствено, неистинско и невечно. Дали има любов, само те знаят... Към края на книгата главният герой си мисли: „Търпението не е задължително загуба. По-скоро загуба е, когато търпението ти е победено.“  Когато обаче търпението се превърне в примирение със съдбата, когато навикът и познатото заменят желанието за „свобода“, тогава човек се променя. Тогава губи, всичко което е имал и се изправя пред непознатото. Когато има шанса да бъде свободен, какво ще избере Човекът – самотата на свободата или уюта на познатото и присъствието на една жена...
Интересно как някои песни идеално се свързват с книгата, която чета. „Жената от пясъците“ я свързвам с песента на Dir en Grey – Kodou. “Subete wo yami ni...” - това звучеше в главата ми, докато прелиствах страница след страница от тази тъжна човешка история.