Петко Каневски не ни поставя огледала, не ни отстранява, не ни изпитва. Той чупи огледалата, преградите на лицемерието, симетричността на клакьорството, основата на уседналостта. Съжалявам, драги читателю, в тази книга никак не е спокойно! Но пък е удивително магнетично и няма как да се измъкнеш без ярко мнение, а какво точно да е - сам решаваш и е твое право, но, повярвай ми, авторът би се радвал то да е най-вече честно, пък нека да е дори опасно честно най-вече за самия него.

Осанката на душата му, както и на всеки от нас, се изгражда от степента на съдържащата се истина. Разговорът между личните ни представи за нея, за Истината, е особено вълнуващ в настоящата книга. Тук патосът дава свобода, тишината задължава, спомените са отговори на Вечното, на Познанието, а не временно бягство в миналото.