НЕВЪЗМУТИМИ КАТО ДРЕВНИТЕ ПОЕТИ
Поезията е тук, за да извика бъдещето – с цялото му минало и катастрофа, с влюбената му наивност, с досадното старание да усвои или открадне занаята на мъртвите владетели. На границите на познатия ни свят, сред розмарина и летящите смокини, разсечено надве от падащата светлина, е нашето владение, което населихме с народи, с истории и вечност. Но ние твърде дълго не се завърнахме. Прислугата измисли наши двойници – женихи на съпругите, укрили във утробите си цялото пътуване. Сега ще трябва да избием всички в хекзаметър, невъзмутими като древните поети. Дворците ще опразним, тържищата, стъгдите, ще можем да живеем само като варвари. Новородени, а не родни. И чистото изкуство е молитва сред кръв, инстинкт и смърт. Когато властта престане да е изкусителна, ще призовем певците, очите им ще вземем. Бездруго те възпяват, но не виждат.
Александър Секулов
(Хроники и Химни, 2018)

