Това е историята на една жена без име, свила съзнанието си до това на животното. Пейзажът на душата й е екран, където стават събития, които са парченца от пъзел, в който тя е превърнала външния свят, откъдето е избягала. Разказът от първо лице е раздвоен между гласа на котката и този на жената, които се изгубват и застигат в хода на разплитането на сюжета. В края на романа пъзелът само изглежда подреден…

Историята на Котката не е просто камерна човешка трагедия, а разказ за живота, прозрян от човек, който не се пречупва пред най-големите хищници – хората, облечени с власт.



Времето е пустиня, която трябва да се преминава всеки ден, да се изпълва с призраците на смисъла. Чакането го разтяга, прави го неизбродимо.

Тази вечер не е звънял телефонът и жената е като глухарче, на което са издухали всичките семенца. Останало е само стеблото и празният плодник. Глобусът от пух е изчезнал, красотата се е разпиляла просто заради менливия вятър на настроението на любовника й.

Думата помирение ще е последното ни изкушение. Искаме да се помирим с миналото...
Чакаме да се изсипе отгоре ни небесната благодат и да се слеем двете.

Пепел, това са всички думи. Нищо не са думите.