Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

За недотам големите любители на криминалния жанр – какъвто съм аз – дебютният роман на Патриша Хайсмит, писан преди 60 години, се оказа ценна находка. Към него се насочих случайно, след като изгледах екранизацията на Алфред Хичкок от 1953 г. Оказа се обаче, че двете творби ми предложиха интересна база за размисъл относно проблема за пренасянето на литературен първоизточник върху филмовия екран, т.е. относно проблема за екранизацията в киното.

Сюжетът на романа и на филма е изграден върху една умело обиграна фаустовско-мефистофелска сделка между случайно запознали се във влак двама мъже. Единият от тях е обладания от патологична обвързаност към своята майка Бруно. Той предлага на младия и проспериращ архитект Гай да убие неговата съпруга и в замяна на това изисква от Гай да унищожи тираничния му баща.

Като цяло образите в романа са портретувани в реалистичен ключ, но са богато нюансирани от психологическа гледна точка – нещо, което е база и за сценария, по който Хичкок снима филма /апропо – важен факт за феновете на криминалния жанр е, че сценарият на филма основно е сътворен от един друг “корифей” на жанра – Реймънд Чандлър!!!/. И ако реално силата на романа е в работата на Хайсмит с персонажите, то известна тежест при прочита създава на места тромавото повествование– нещо, което филмът на Хичкок си поставя за цел да преодолее като драматургичен проблем. На сценарно ниво събитийността е силно редуцирана, а на места и коренно променяна. Това е правено без оглед на случващото се в романа, а в интерес на работата с детайлите – силата на режисьорската работа на Хичкок. Христоматийни за историята на киното са и кадрите със запалката, и зашеметяващата финална сцена на гонитбата на герои и полиция на детската въртележка в парка за забавления. И ако във филма професията на Гай не е на трудно прочуващия се архитект, а на вече прочул се тенисист, това да не ви учудва! Тази промяна е убедителен сценарен ход, който цели да въведе във филма особения мотив на сензационността, на зрелищността. От такъв мотив се нуждае всяка изпипана кинотворба, и според мен е нормално такъв мотив да липсва в романния първообраз. Защото зрелищността не е толкова типична за криминалната литература, но филмовата творба я изисква като гаранция и за комерсиален успех, и за естетическа наслада.

Оттук вече може да кажем, че тази зрелищност на филма на Хичкок, макар и пост фактум, ражда успеха и на романа, и на неговата авторка Патриша Хайсмит. Затова през призмата на времето сме длъжни да опознаем не само филма, но и литературната му първооснова и да отдадем заслуженото и на двете творби, осмисляйки ги като истинска “модерна класика” /както е озаглавена всъщност поредицата на изд. Колибри, в която е включена книгата/.