от Абе господин Величков / дата: 01 юли 2011

Звучите ми като господин Вучков.
Вие цял роман написахте бе господине

от Г. Величков / дата: 30 юни 2011

НЕ СЪВСЕМ БЕЗОПАСНО, НО ВСЕ ПАК ИГРА


В началото бе не словото, ами смущението. На места стигащо до паника. Понякога с гневни вътрешни монолози срещу автора. Защо този Петър Марчев иска да ме обърка? Какво се мъчи да каже, което аз не проумявам? Не, той дори се подиграва с мен! Сложил е в устата на Първия член на журито в своя “Първи интертекстуален темпорален пробив” думи, които на самия мен са ми на езика: “Доколкото разбирам от тия трийсетина страници, това не е роман, а една поредица, достойна за подлистник в хумористичен вестник.” Ако ги повторя, значи да се приравня с дървеняка професор, явно подигран от автора. Изхитрил се е Марчев още в текста си да се защити от подобни нападки, иронизирайки ги. И си спомних коментара на Бърнард Шоу за “Идеалният мъж”: “Новата пиеса на Оскар Уайлд в “Хеймаркет” е опасна тема за разискване, тъй като той има способността да кара критиците да говорят глупости.”
От риска да изтърся куп глупости нашият писател съвсем ми опротивя, но въпреки това “Идеалният роман” ме увлече. В миговете на непредубеден прочит си дадох сметка за някои неща. За съжаление не са малко хората, които, макар че “признават” съществуването на съвременната модерна проза, предпочитат “възпитателната литература”. Какво да се прави, поколението над четирийсет години е израснало и оформило литературните си вкусове във времена, когато всяко произведение трябваше “да казва нещо”. При това значително, в удобно смлян вид, за “поука” на читателя.
Петър Марчев с “Идеалният роман”, както и други негови талантливи събратя, ни напомня, че литературата е (или преди всичко е) игра. Свободно радостно преживяване. Пребиваване във въображаеми светове, където, по дефиниция, има красота. Дори когато се описват ужасии. Стига измислицата да е сполучливо разиграна. Е, добре, Марчев владее правилата на играта и се кефи да ги нарушава, което също е в канона на майсторлъка. Защото пробивът в предписанията отваря нови хоризонти за игривата фантазия. Поднася изненади. Не позволява еднозначни тълкувания. И поддържа напрежението до последната страница.
Романът на Марчев няма строга фабулна линия, той се развива по приумиците на автора си, който пък сякаш, без да навреди на общото звучене, би могъл да подменя епизодите, да ги пренарежда или да прибавя нови. Сигурно по тоя начин може да се навърже безкраен низ от случки и случици и вместо читателски интерес да предизвика звучна прозявка, но чувството за мярка на Петър Марчев не му изневерява. Във финала на романа си той “дешифрира” скритото послание, което магически обединява тленното всекидневие и фантазните приключения под знака на духовното и вярата. Нишките на разнопосочните му дискурси се събират, обогатявайки ги с нови смислови значения, и ако не беше това последно “Еееее!”, и най-проклетият традиционалист би останал доволен. Само че играта си е игра, тя не признава, както и животът, абсолютния край и не пропуска момента да се пошегува и със себе си.
Всъщност още със заглавието Марчев подхваща самоироничната нотка, но тя не е безобидна. (Да не забравяме думите на Бърнард Шоу!) За разлика от Уайлд обаче българинът не се стреми да шашне читателя с парадоксалността на хумора си. Опасността при Марчев се корени в нежеланието да приемеш забавлението като такова, без да търсиш под вола теле. Обяснението или оправданието му се намира в самото него, лежи под видимата повърхност и разширява вътрешното му пространство.
В същата аранжировка Петър Марчев поднася епизодите от пътуванията във времето. Авторът “преработва” литературни образци, но профанацията на Ромео и Жулиета, на Робинзон или Мона Лиза не е опит да се разкажат историите по нов начин, нито да се надсмее над тях. Те са един от многото варианти, които българинът от началото на двайсет и първи век може да си представи, боравейки със средствата на масовата култура. Тъй че това е по-скоро намигване към родната действителност и споменаването на имена от политическия ни и бизнес елита хем засилва абсурдността на ситуациите, хем ги прави до болка познати. Само не си мислете, че Марчев изобличава пошлостта на нашето общество. Играта не критикува, а изобразява и в причудливите й движения се съдържа дискретният намек на отношение към изобразяваното. Пък нека сетне всеки да си вади изводите за себе си.
Спазвайки своите принципи, Петър Марчев не се запретва “да рисува” героите си, да ги откроява с психологически детайли, да им създава биографии и характери. Под перото му или по-точно в компютъра му те играят като персонажи от комедия дел арте. Всеки със собственото си име, което го характеризира достатъчно. Комичното е, че героят не оправдава очакванията, свързани с името му. Той действа като марионетка на конци, изкусно дърпани от автора. Представлението се осъществява в забързан ритъм, без натрапчиви акценти, понякога наистина във фейлетонен стил. (Между другото - да не забравяме, че фейлетоните на Ботев и Алеко Константинов са сред най-доброто, написано на български език.)
И все пак... Да, читателю, все пак Петър Марчев, колкото и да шутовства, колкото и да хихика, колкото и да превръща всичко, попаднало на левия му крак, в гротеска, все пак, казвам, той не остава равнодушен към житейската несрета. Макар че сякаш се срамува от чувствата си и бърза да ги прикрие в поредната клоунада, в текста му припламват искрици на любов и загриженост към ближния - основни стълбове на християнската цивилизация. Може би именно защото емоциите са сдържано сервирани, те обагрят повествованието с лека меланхолия и светла печал. И издават чувствителна душа, отворена и за страданието, и за радостта. А понеже днес съм настроен на вълна Оскар Уайлд, ще си позволя да завърша с един негов афоризъм: “За да си истински средновековен, трябва да нямаш тяло. За да си истински модерен, трябва да нямаш душа. За да бъдеш истински грък, трябва да нямаш дрехи.”
В тоя смисъл Петър Марчев май не е истински модерен, а пък истинските гърци са нудистите.

Георги ВЕЛИЧКОВ

от Митко Новков / дата: 08 фев 2011

Една книга, която май мнозина ще пропуснат, но която аз горещо препоръчвам, защото е пълна с хрумки и свежо чувство за хумор - "Идеалният роман" на казанлъчанина Петър Марчев...