После Шинго чу гласа на планината.
Нямаше вятър. Луната беше ярка и почти пълна, но през нощната влага контурите на дърветата, очертаващи билото на планината зад къщата на Шинго, изглеждаха размазани, неясни. И съвършено неподвижни.
Не трепваха и листата на папратта под верандата.
Понякога нощем грохотът на морските вълни долиташе и до това, скътано в планините, място. За миг Шинго се усъмни дали не е чул морето. Но не - това бе гласът па планината.
Напомняше далечен шум на вятър, но приличаше и на мощен, долетял от дълбините на земята тътен. Помисли, че шумът е в него самия, че му пищят ушите, и разтърси глава.
Гласът секна.
И едва тогава Шинго усети страх. Побиха го ледени тръпки - ами ако това бе вест, че смъртта скоро ще го повика?