Миналото има свойството да ни настига тогава, когато мислим, че сме му избягали окончателно, че сме го зачеркнали веднъж и завинаги. Но има у всеки едно дяволче, което с манията на архивар събира тъкмо най-зачеркнатото. Как да му изтръгнем записките, без да се опарим? Как да пишем за нещо, което искаме да забравим? Късно научаваме, че само онова, което крием от себе си, заслужава да бъде разказано. (Всичко друго е занаят.) Дяволчето чака с нарастващо нетърпение да пробием съединителната тъкан на белезите, да разровим капсулираните картини на страха, на позорното ни безсилие, на циничните ни оправдания. Но срамът не намира думи. Ще ни се да затънем в гузната утайка, но без да се изцапаме, без да вдишваме отново вонята на светлото ни минало, без да изчоплим детайлите на всекидневното самопредателство. Това боли, трови луксозната ни безпаметност. Но нали саморазправата ражда сама вдъхновението си? Така мазохизмът става мярка за достоверност...