Времето на оригиналната поява на тези четири томчета - Смъртната присъда (1948), в Желания момент (1951), Онзи, който не ме придружаваше (1953), Последният човек (1957), - тоест средата на XX век, вместено във времето на живеенето на Морис Бланшо (1907-2003) и на произвеждането на неговите текстове, е вече първо просветване, към което може да придойде още светлост от това, че то пък е начало на времето на радикално оттегляне на Бланшо от френската столица и от публичността, на която тя е ослепителен синоним, към проблясванията на самотно мислене в покрай средиземноморското селище Ез. На български език вече са налични два сборника, обединили повечето от легендарните му литературнокритически текстове - Предстоящата книга и Литературното пространство. Но тези четири книги сега са първите от Бланшо в тукашен контекст, на които би трябвало да бъде залепен етикет фикция. Както става ясно обаче, това е класическо, но в случая на Бланшо и на типа мислене, към който той принадлежи, леко непрецизно дефиниране, най-Вече поради невъзможността ясно да се прокарва граница с хуманитаристиката, а и съмнителността на това, доколко дълбокомислено е всяко териториализиране чрез прокарване на граници. Книгите карат да се мисли, че са жанр, за който засега няма назоваване, или пък че са дълго като книга название на самия отказ от назоваване на жанрове. Съсипващо неопределими текстове, които припомнят, че Бланшо не крие пристрастието си към усилия, подобни на полаганите от Маларме - да се правят безплодни разграниченията между критика, рефлексия, романи, поеми... В името на опита „писане", което е „най-грандиозното насилие, защото трансгресира Закона, всеки закон и собствения си закон".