“Синьо и черно” е едно от най-значимите произведения на Халид Зия. Основната тема на романа е човешката съдба, белязана от песимизма, любовта, раздялата и разочарованието.

След смъртта на баща си, преодолявайки редица трудности, главният герой Ахмед Джемил, успява все пак да завърши своето образование. Обстоятелствата го принуждават да търси каквато и да е работа, за да може да издържа майка си и сестра си. Ахмед пише статии за различни вестници и списания, дава частни уроци, превежда детективски романи. В един момент като че ли щастието му се усмихва – назначен е на работа в един от големите централни всекидневници. Синът на собственика на вестника се жени за сестрата на Ахмед, което му носи надежда, че тя най-накрая ще намери щастие и покой. Тази надежда бързо рухва – Вехби ефенди се оказва груб и безчувствен човек, силно зависим от алкохола. Една нощ пияният Вехби удря силно бременната си съпруга, и тя губи детето си. Огромните усилия на Ахмед да спаси сестра си от смъртта остават напразни.
Отчаянието му е непоносимо. В желанието да сподели с някой голямата си мъка Ахмед посещава своя близък приятел от детинство Хюсеин Назми. Вместо утеха обаче Ахмед ще трябва да научи, че Ламия – неговото най-свидно същество, любовта на живота му, с която не се обвързал единствено за да не я подложи на нови несгоди и мизерно съществуване, се готви за сватба.

Всички тези загуби – на баща си, на сестра си и накрая на Ламия довеждат Ахмед до тежък душевен срив. Той изгаря сътворяваната от него цял живот поезия. Тя му изглежда вече бездарна, безсмислена и несъстоятелна. Единственият изход, който му остава е бягството. Взема със себе си съсипаната си майка и се качва на първия кораб, който да ги отведе в далечен и незнаен край. Съзерцава Истанбул за последно. Светлините му постепенно гаснат и се отдалечават, синьото необратимо се превръща в черно. Ахмед Джемил остава самотник в тъмнината...