Преди се питах: „Какво би било, ако...”
Сега си казвам: „Защо не!...”
Защото времето лети и страхотно завива в нощта. А нощта е все една и съща. И думите са същите. „...едри, загрубели момчета, със сиви лица, ниски чела и плоски очи...” – казва Гео Милев и един забравен днес драскач веднага му отговаря: „О, Геомилевщина, тъмна язва, която гледа на литературата с едно око, половин глава и четвърт мозък!”
После идват ония с ниските чела и с окървавените тояги...
„Още при първите посещения на Ш. у дома, Гео остана очарован от него; и аз самата чувствах, че той излъчва някакво обаяние, на което никой не може да устои и самият Гео силно се поддаде на него. Гео клонеше вече към анархизма и за мене беше ясно, че това става под Шейтаново влияние.
Не ще преувелича, ако Ви призная даже, че мъката ми за Гео щеше да загуби много от горчивината си, ако Г.Ш. беше останал жив.”
Из едно писмо на Мила Гео Милева до пловдивския анархист д-р Константин Кантарев
[...]
„Христо Карастоянов разказва пищно, трепкащо и задъхано за едно време, в което нито един от героите не успява да си поеме дъх. Голямата каша на хаоса се прошарва с дребни твърди частици, върху които читателят може да се крепи, додето вихърът на събитията го носи през разказваната история.
Един голям политически роман и безогледно трезв подход при повествованието.”
Хелмут Шонауер, Lesen in Tirol
[...]
„Че аз съм жив!” – възразил учудено поетът.
„Не си, не си – изпъшкал онзи. – Вече не си. Просто още не го знаеш...”
Започнах да чета „Една и съща нощ“ на Христо Карастоянов покрай предстоящото му гостуване. Преди това многократно бях чувала само хубави отзиви за последния му роман, както и за предишния – „Името“. Реших, че сега е моментът да пробвам. И се получи. Пробата беше повече от успешна. Направо зашеметяваща!
Защото Христо Карастоянов притежава таланта да разказва. Той взема едно парченце от историята на България, пречупва я през собственото си въображение и ѝ дава нов живот. Дава ѝ човешки образ.
„Една и съща нощ“ е роман за приятелството между анархиста Георги Шейтанов и поета Гео Милев. Това е и роман за 20-те години на XX в. - неспокойни, пълни с убийства, предателства, цензура, борба за власт. Време на потъпкване на личната свобода, а хората като Гео Милев и Шейтанов са изпъквали със своя плам и устрем.
„Една и съща нощ“ разказва за последните две години от живота на двамата, които са убити, защото не са били удобни за тогавашната власт. През тези две години те се запознават и стават близки приятели и съмишленици. Анархистът Шейтанов помага на Милев в издаването списание „Пламък“, което е било уникално за времето си.
„Една и съща нощ“ е роман не само за миналото, той се отнася и за настоящето, което повтаря все същите човешки грешки и слабости. Написан е като дневник, който започва от края на 2012 г., а разказва за събития и хора отпреди 90 години. Тогава и сега се срещат. Читателят се телепортира в XX в., а героите от онези времена оживяват днес и стават част не само от паметта, но и от мислите и чувствата на съвременния човек. Защото написаното е пълнокръвно и автентично.
Най-мили ми се сториха онези моменти на Гео Милев със семейството му и на Шейтанов с Мариола. Много нежност и любов има в тях на фона на насилието и убийствата, описани в книгата.
Най-ярки ми се сториха онези епизоди, когато поетът избухва (поради една или друга причина) – като огън, който пламти и нищо не може да го угаси.
И освен запомнящите се образи на двамата другари, незабравим остава и този на Мила – съпругата на Милев, която също е главно действащо лице, макар да стои на по-заден план.
Едно от нещата, които запомних след срещата с писателя Христо Карастоянов, беше въпросът, който той си е задал за поета и който всъщност го е тласнал към написването на тази книга. А той е: „Абе, този човек, Гео Милев - с тая чудовищна рана и с това изкуствено око - всичко това боляло ли го е?"
И отговорът на този толкова простичък човешки въпрос е разтърсващата „Една и съща нощ“!
Любина Йорданова, Хеликон Русе
„Една и съща нощ“ от Христо Карастоянов (ИК „Жанет-45“) според критиката не бива да бъде етикетиран като исторически роман, но е неизбежно да не бъде назован роман за Гео Милев. В своята рецензия за книгата А. Игов дори стига дотам да определи с точност нейния жанр като „историографска метахудожествена литература“, което на широката публика не говори много, но за сметка на това самата книга е написана на съвсем достъпен и увлекателен език. Напоследък се забелязва раздвижване сред българските писатели и това може само да ни радва нас читателите. Карастоянов продължава тази тенденция и вдига летвата, не са много романите за известните исторически личности у нас. А Гео Милев е специална личност, натоварена с различни тълкувания и възприятия от далечината на времето. Последните години от неговия живот са благодатни за написването на роман. Времето между двете световни войни е наситено с крайности и жестокости, които е по-добре да си останат там, в миналото. И ако в едната крайност е „фашистката“ жестокост, на другия край на махалото е романтичната представа за нашия свят под формата на идеята за анархията. Анархистичният мироглед е романтичен най-вече защото си представя, че човекът е дотолкова извисено и достойно същество, че ще съумее да оцелее при такива условия. Христо Карастоянов – Дядото познава анархизма и подозираме, че му симпатизира чисто писателски. Защото също така подозираме, че в своята фантазия авторът си представя човека дотолкова извисен и достоен, че да се самоуправлява. В „Една и съща нощ“ той ни среща с най-известния български анархист Георги Шейтанов и ни води през неговото познанство с поета Гео Милев. Съдбата на големия поет е трагична и всички, които поне малко познаваме литературата и историята си, знаем това. Разбираема е мрачната тоналност на творбата, атмосферата не може да бъде друга, тя е зловеща и страшна. Ще направим ли паралели между епохите е отделен въпрос. Христо Карастоянов е изследвал задълбочено 1925 и годините около нея, за да му се доверим. Романът за Гео Милев еднозначно намери своя разказвач.
от Хеликон
Христо Карастоянов - Дядото е роден на 22.02.1950 г. в Тополовград. Живее и се опитва да работи в Ямбол. Прозаик, драматург, поет с китара. Член на Съюза на българските писатели. Хоби: да рисува карикатури (участвал е в няколко международни салони на карикатурата). Първата му самостоятелна книга "Пропукан асфалт" (1981) е отличена с една от наградите на "Южна пролет" в Хасково, а "Записки по исторически наивизъм" (1999) получава наградата на СБП за 2000 г. Печелил е наградата "Чудомир" в Казанлък и "Златен ланец" в конкурса на "Труд", както и голямата награда на "Корпорация Развитие КДА" за романа "Смъртта е за предпочитане" (2003) и голямата награда за кратка проза на Erunsmagazine и LiterNet (2003); през 2004 г. "Аутопия: другият път към ада" е номиниран за роман на годината от Фондация "Вик". Автор е на 18 самостоятелни книги - белетристика, документалистика и публицистика, три романа, както и на тетрадка със стихове. Освен това е редактирал много книги, главно на млади автори и дебютанти. Две от тях ("Първа" на Елица Великова и "Кинематографът в Бургас" от Йорданка Ингилизова също са награждавани на "Южна пролет"). Понеже е бил драматург (и директор) на ямболския куклен театър - прописал е и пиеси. Негови работи за куклен театър са поставяни по сцените на Ямбол, Хасково, Русе... "Снесени от вихъра..." е първият му опит за "възрастна" драматургия.