Авторът на тази стихосбирка не е вече между живите. Тойе скъпа жертва на "възродителния процес". Самозапали се. Тези стихове са рожба на агонията, която продължи няколко години.
Неговото самоубийство аз възприемам като най-благородна форма на инстинкта за самосъхранение - унищожаваш тялото, за да спасиш душата си. Не препоръчвам никому това спасение, но се прекланям пред мъжеството му. Извърши го тихо, без героични пози. В това време на фалшиви герои и показни жестовое той ни доказва, че човешкото достойнство е по-велико от пресметливата смелост.
Неговото самоубийство не е патология, а крайно отрицание на патологията. Защото живяхме в система, където законите за физическо оцеляване заповядваха да се откажеш не само от име и род, но и от собствената си личност. За някои това беше добре дошло, за други - мъчително, за трети...
Кощунствено ми се струва точно сега да анализирам стиховете му. Не мога. Нека бъдещето съди, ако то се окаже по-добър съдия от предишния. /Константин Павлов/