Марковалдо на Итало Калвино (1923–1985) е като Скитника на Чарли Чаплин: симпатичен невзрачен герой, чиито провали са най-трогателните му победи и чийто чар е в доверчивото безстрашие, с което отново и отново се гмурка в живота. Марковалдо е общ работник в склада на голямо предприятие. Има жена, сюрия деца, празни джобове и огромен ентусиазъм. Двайсетте разказа в тази книга на пет пъти минават през всяко от годишните времена в големия град, където той неуморно се опитва да открие връзка с природата и с другите, без да изгуби себе си. Писани са в течение на цяло десетилетие по времето на италианския индустриален бум след Втората световна война, но са неочаквано актуални и днес.

Едно изречение от въведението на Итало Калвино към неговите Италиански приказки разкрива тайната на Марковалдо: “Вярвам, че вълшебните приказки са истина”. Нещо повече, Калвино вярва и в обратното – че реалността е вълшебна. Когато започва да пише тези истории през 50-те и 60-те години на ХХ век, той не знае, че създава шедьовър в литературно направление, на което френските критици вече са сложили етикета nouveau roman, “нов роман”. Просто следва инстинкта си на разказвач и постига траен баланс между италианския неореализъм и приказното си разбиране за света.

The New York Times



Калвино описва покъртителната нищета и детската жизнерадост, неволята и трудното избавяне от нея, но по такъв начин, че предизвиква усмивка. Как го постига ли? Няма еднозначен отговор, което показва колко оригинален и изключителен повествовател е той – това си личи както от неговите по-известни и сложни произведения, така и от настоящото малко бижу.

Literaturkritik.de



Работата на Марковалдо е угнетителна, съпругата му говори само за дългове, животът и градът му са сиви. Ала в него гори скрит, пречистващ пламък. Буколическият му поглед към нещата го кара да се възторгва от гъбите, поникнали край трамвайната спирка, или нощем да мечтае пред прозореца, докато съзерцава Луната между святкащата на всеки двайсет секунди реклама отсреща. Скромни мечти, непохватни пориви... ала винаги изпълнени с достойнство. Марковалдо разсмива и донейде нажалява. Но и оставя усещане за нещо благородно.

La Stampa