Спомени, спомени, толкова различни, изпълнени с радост и страдание, с любов и отхвърляне, с всичко, което може да поднесе един човешки живот... Но все пак, нейни! И тя имаше нужда да ги пусне да излетят от уморената й душа, както птицата напуска клетката си и се устремява към свободата. Дълбоко в себе си тя чувстваше, че мигът да направи това, най-после е настъпил...

И в един студен януарски ден, Виктория събра цялата смелост, на която бе способна, седна пред белия лист и написа първото изречение от своя роман на живота: „Младата жена стоеше изправена до прозореца и гледаше с празен поглед зелените дървета в градинката пред болницата"...