Дуински елегии

„Дуински елегии“ – един от най-вдъхновяващите монолози в световната литература, Рилке създава в замъка „Дуино", който се намира в близост до италианския град Триест и се извисява над светлите води на Адриатика. Там през зимата на 1912 г. Райнер Мария Рилке започва да пише своя поетически цикъл. В градината на замъка той усеща неудържима енергия: Първа елегия го осенява като просветление. И с нея той поставя началото на едно лирично свидетелство за крехкостта на човешкото съществуване. В замъка „Дуино" Рилке пише първите две елегии и части от следващите, както и началото на Десета елегия, която е замислена като венец на цикъла: Някой ден, осенен от жестоко прозрение, ще запея – възхвала тържествена за благосклонните ангели. Поетът завършва елегиите цели десет години по-късно – през мразовития февруари на 1922-ра, който прекарва в писателска треска в кулообразната постройка замъка „Мюзо“ – мрачно имение от XIII век в швейцарския кантон Валис. Подпомаган от меценати, които поемат грижата за всичко насъщно – за светлината на свещите, писалището, зеленчуците в чинията, които икономка сервира веднъж дневно – Рилке работи като обсебен, за да завърши творбата на живота си, която за него е повече от поредната стихосбирка. Елегиите са неговото завещание, те са поезия, „насочена към сърцето“. След шестгодишното прекъсване между 1915-а и 1921-ва, когато светът е потънал в развалини, от Рилке се излива удивителен поток скръбни писма, в които поетът задава най-големите въпроси на живота. От кой мрак произхождаме? В кой мрак потъваме след краткия си престой на бял свят? Какво ни свързва с безкрайната вселенска шир? И за какво точно сме на тая земя? Каква задача ни е дадена? „Дуински елегии“ излизат в лайпцигското издателство „Инзел Ферлаг“ през 1923 г. Настоящото издание е блестяща поетическа версия, дело на Кирил Кадийски, големия наш майстор на поетическия превод, сам известен и оценен като поет не само у нас, но и в чужбина. Томът съдържа десетте елегии, както и шестнайсет други стихотворения на Рилке. В приложение са добавени откъси от "Писма до един млад поет" в превод на Мария Енчева, от "Флорентински дневник" и "За поета" в превод на Бисерка Рачева. Кой моя вопъл дочул би сред сонма от ангели, щом възопия? На кой херувим милосърден сърцето ще се разтвори за мене – без мигом да падна в плен на могъщата негова власт? Та нали с красотата започва страшното... Ужасът, който все пак поносим е, щом тя възторгва ни, някак нехайно пропуснала да ни затрие до крак... Всеки ангел, уви, е ужасен! Ах, по-добре да мълчим, своя мрачен плач да преглътнем. Кого да зовеш, от кого ли помощ да чакаш? От ангели – не. И от хората – също! И прозорливите твари разбрали са вече как беззащитни сме даже в дома си, в самия свят със значения пълен... Из „Първа елегия“ * * * Роденият с лира – кой бог го дари! – все пее, не спира край Лета дори. Щом с мъртви, с измрели той вкусвал е мак, сам ронил би трели и в бездни от мрак. Ликът във водата, макар замъглен, е чист и човечен. Че само в два свята – сред двойния плен – гласът е всевечен.     Из „Сонети към Орфей” * * * СТРАХ В гората оголяла птичи вик, безсмислен сред гората оголяла. И все пак чу се този птичи вик, виси като застинал в свода миг, в небето над гората оголяла. И в този вик е вече всичко тук: лежи земята сякаш глухоняма, небето зее като празна яма, и новата минута в потрес плах мълчи смълчана, бледа – сякаш знае, че вече тук самата смърт дошла е и изход няма.

Ключови думи: 21 март - Ден на поезията