Жената, която спря да целува жаби

„Добрият писател се разхожда из онези емоционални територии, където е всичко, което не можем да изречем, но не можем и да оставим неизречено. Иска се огромна смелост да осветяваш такива места.

Соня намери тази смелост. Има я. Произвежда я. Тя умее да превръща неизреченото в история, а вълнението във видима материя. При нея една жаба не е просто жаба, една подарена звезда си има собствен живот, калориите могат да се затварят в буркани, а морето да съществува в таен сезон, който го няма в нито един календар. Четеш, усмихваш се и някъде между фантазията, вълненията и смеха се натъкваш на нещо съвсем истинско. И ти се иска да продължиш към следващото изречение, преди някой да е разбрал, че си се разпознала.

Може би затова тази книга ми се струва толкова женска. Харесвам я. Искам да си я имам. Тя познава онзи особен начин, по който можем едновременно да бъдем силни и уплашени, разумни и безнадеждно влюбени, да си тръгваме и да се надяваме някой да ни спре, да се смеем на себе си и тайно да пазим момичето, което още вярва, че жабите понякога си заслужават целувката.

Соня е събрала много от тези жени на едно място. Някои ще ви разсмеят. Други ще ви напомнят нещо, което старателно сте забравили. На трети вероятно ще се ядосате. А поне една ще ви заприлича подозрително много на вас.

Не знам дали съществува таен пети сезон на женската душа. Но ако съществува, мисля, че тази книга е написана точно там.“

Яна Борисова

Когато четете тази книга, ще разлиствате не просто страници с думи, а емоции, мисли, фантазии, страхове, които жените изпитват, сънуват, преживяват или си представят с ужас и надежда едновременно.

И често се срамуват да споделят дори с най-близките си. Това пътуване, което ви предлагам, не е по добре павирани пътища и не води от точка А до точка Б – то е през сезоните на женската душа, която не може дори да се примири само с есен, пролет, лято и зима. И `и трябва и един таен, в който не зъзнеш от студа и лъчите на слънцето не топлят.

Там, в женските сезони, температурните амплитуди са между копнежа и отчаянието, а мерните единици са всъщност въпроси. Добрият писател се разхожда из онези емоционални територии, където е всичко, което не можем да изречем, но не можем и да оставим неизречено. Иска се огромна смелост да осветяваш такива места.