Хрониките на завесата: Лунната сянка

В първата книга въпросът беше кой ни е чул.

Сега въпросът е кой отговаря вместо нас

Никола Арден живее с решение, което не може да сподели с никого: да мълчи. Мълчанието издържа няколко месеца. После Луната отговаря — не с послание, а с пулс, бавен и търпелив, като нещо, което проверява дали още сме там.

И почти веднага се обажда втори източник. Не отвъд. Отсам — изпод водата, на нашата собствена планета.

Завесата не е метафора. Тя е стена, поддържана от някого от много отдавна, и Арден открива за нея най-неудобното: всяка стена има врати. Осемнайсет са. И вече се знае къде.

Знае го и Селена Маркъс. Тя е чела същите страници, стигнала е до същите изводи и е направила обратния избор — че стената не ни пази, а ни държи затворени. Тя не търси отговорите. Тя иска да отговори. И вече е отвела единствения жив човек, който може да ѝ покаже вратите.

Стената е издържала дванайсет хиляди години.

Не е строена да устои на човек, който я иска отворена.