Мислят ли институциите? Ако да, как го правят? Имат ли собствено съзнание? Ако да, какви мисли ангажират техните надличностни умове? Мери Дъглас се потапя в тези въпроси, докато полага основата на една теория за институциите. Обикновено мисловният процес при човека се обяснява чрез разглеждане на индивидуалното съзнание, но тя се съсредоточава върху културата.
Използвайки за основа съчиненията на Емил Дюркем и Лудвиг Флек, "Как мислят институциите" си поставя задачата да изясни степента, до която самото мислене зависи от институциите. Различните видове институции позволяват на хората да мислят по различен начин и да реагират на различни емоции. Еднакво трудно е да се обясни как индивидите започват да споделят категориите на мисленето си и как въобще успяват да пренебрегнат личния си интерес в полза на някакво общо благо.
Дъглас ни предупреждава, че институциите не мислят самостоятелно, нито имат собствени цели, нито пък могат сами да изграждат себе си. Като конструираме институциите си, ние взаимно натикваме своите мисли в обща форма, за да доказваме легитимността им просто чрез техния брой. Тя ни предупреждава да не се успокояваме с мисълта, че примитивните хора вероятно мислят чрез институции, а модерните вземат важните решения индивидуално. Установените ни институции вземат основни решения, които винаги включват етични принципи.