С „Тютюн" сякаш бе по-лесно -знанието за двете издания бе разпънато в поредици от идеологизирани контексти, но ясно извеждаше две различни идентичности на текста. С „Български балади" не е така.
Две издания, разделени от две десетилетия и от множество поетични и не съвсем поетични конвенции, а идентичността им - с малки изключения, вече повече от половин век не всява очакваното безпокойство. Дори е на път, както е тръгнало, да заличи едната идентичност - тази на първото издание. Този разказ е за Баладите - какво ги конституира като текстова идентичност, като Книга; защо не се вместват единствено в рамките на поетичните конвенции, доколко са властни иконичните жестове, защо думата „стихосбирка" е непълноценна спрямо първото издание на „Български балади" и неспокойна във второто издание. Интерпретативните и реторични устреми са удържани в един спокоен разказ, който ще завърши малко неочаквано. В края на краищата и метатекстът има право да избере своята идентичност.
Стихосбирката, която провокира моя по-късен интерес към Траянов, сговаря две имена още на титула си: „Теодор Траянов. Български балади. Със седем рисунки от Сирак Скитник". Полага ги в едно изречение, което кумулира синтактичната близост по един доста амбивалентен начин: премълчава броя на баладите и оставя читателя в продуктивни подозрения дали държи в ръцете си балади, към които са добавени рисунки, или рисунки, които се взаимопроникват с баладите. Разколебан между усещането за комплементарност и диалогичност, читателят скоро потъва в текстово пространство, в което словесното и визуалното заедно правят целостта на посланието. Усещането е за модерност: в тази епоха разкошните (както ги наричат) издания, напук на множество речникови и енциклопедични твърдения за илюстрацията, говорят много по-силно за семантична автономия, отколкото за орнаментална предизвикателност.
Да се атакува още в самото начало подобна амбивалентност е изключително неразумно за който и да е литературоведски текст, а в нашия случай амбивалентното е дори необходимо. Към него, за ужас на някои занимаващи се с литература и изкуство, ще добавяме, докато се получи една недотам очаквана проспекция на текст, който сплавя образа и словото в особен диалог, в който на свой ред са снети множество други словесни и визуални жестове. В палимпсестните си преплитания те проговарят по различни начини, извикват различни имена, превръщат обещания разговор между две творчески съзнания в нещо по-голямо и неподозирано дълбоко: в полилог. В крайна сметка посочената амбивалентност вече изглежда като детска игра пред лицето на твърдението, че в „Български балади" Сирак Скитник рисува не само по творби на Траянов, но и по свои впечатления от изложби; че сътвореното в тях помни рисуваното към поемите на Едгар Алън По и следва зигзагообразните извивки на Родно изкуство, Везни и Художник; че в рисунките оживяват стихове на Людмил Стоянов, и не на последно място - в тях е собствената изживяност на войната. Всичко това, разбира се, предстои. Както и разказът за това как става пречупването във второто издание на Баладите, което има свои причини да не бъде безучастно към полилога.
Мирослав Дачев