Очакването от книга, която се казва „Чародеите“, е да е омайна. Двойно е това очакване, когато авторът е Ромен Гари. Добрата новина е, че книгата „Чародеите“ на Ромен Гари е поне толкова омайна, колкото читателят очаква. Ако не и повече.
Както и всички други книги на Гари, „Чародеите“ е книга за любовта. Този път тя е колкото реална, толкова и мистична – едно момче обича една жена и тази любов, както и животът им, нямат край, защото момчето притежава силата да измисля жената и така всичко е безкрайно, докато съществува силата да го измисляме.
Ромен Гари е геният на измислянето – той е измислил няколко пъти самия себе си, собствения си живот. Книгата е писана през 1973 година, малко преди Ромен Гари да се измисли като автор с име Емил Ажар. Действието на „Чародеите“ се развива в Русия, където Ромен Гари е роден с името Роман Кацев. А героите му се чародеи – комедианти от Венеция, които бродят из руската история в продължение на три века. Не е странно за един чародей да живее и по времето на Екатерина Втора и Емелян Пугачов, и по времето на Ленин и Сталин.
Някои наричат чародеите шарлатани. Те или не разбират, че хората предпочитат илюзиите пред истините, или не допускат, че когато много силно измисляш нещо, то се ражда – ако вече не е родено. И черпи сили за живот от измислицата. Терезина, чародейката от трупата на венецианските акробати, е вечна, защото има кой да я измисля в обичта си. Сборът от всички Терезини прави Коломбина – а кой смее да каже, че Коломбина е мъртва. Когато човек чете тази книга, се съгласява, че животът е истинска измислица или измислена истина.
„Чародеите” е един от най-зашеметяващите фокуси на гениалния литературен салтимбанко Ромен Гари. Началото може да ви заблуди с лека мудност, но не се връзвайте, това е за отвличане на вниманието. Затова продължете да четете до самия край, за да останете напълно запленени от илюзията, която писателят е изиграл пред вас с неповторимото си чувство за хумор и виртуозност.
„Чародеите” е роман за любовта – любовта към една жена на име Терезина, любовта към живота, която се изразява в постоянното му измисляне, заради нетърпимост към действителността и смъртта.
Главният герой Фоско Зага ни разказва за детството си в имението в Лаврово, Русия, пренаселено с въображаеми приятели, любопитство и красота:
„Първите ми години бяха дълъг шепот на дъбове, с тях сторих и първите си крачки, а понякога ми се струва, че наместо бавачката са ме люлели те и че от тях съм научил повече, отколкото частните учители. Нищо не обогатява детската душа повече от почва, благодатна за загадки…”
Той е потомък на венециански циркови артисти, внук на Ренато Зага. Дядо му бил принуден да избяга от Италия, измъквайки се от ръцете на Инквизицията, за да се установи в Русия.
Още от малък Фоско е закърмен от баща си, великия Джузепе Зага, с най-вездесъщата тайна:
„Да се харесаш, да съблазняваш, да дадеш на хората в какво да вярват, на какво да се надяват, да ги вълнуваш, без да ги смущаваш, да въздигаш ума и душите, с една дума да очароваш, сине, такова е призванието на древното ни племе… Ето затова мнозина свъсени умове, несъзиращи в нищо ни най-малък скрит смисъл и ни искрица надежда, ни наричат шарлатани.”
Въпреки интимната си близост с вълшебствата, Семейство Зага в продължение на векове се сблъсква с чума, войни, хора, неспособни да вярват в чудеса, но измисляйки действителността, те успяват да надмогнат всяка несгода по пътя и да оцелеят. Използват комедия дел арте, музика, смях и всякакви палячовщини, за да изплашат смъртта, да преминат покрай обесените, да преглътнат гледките на насилие и на десетките трупове на бунтовници.
Пред очите ни малкият Фоско се превръща в юноша, в опитен и талантлив магьосник, който овладява илюзията чрез хартия и мастило.
Очарован от света на въображението и мечтите, влюбен в мащехата си Терезина, отчаян от невъзможността да я обича като истински мъж, той се гмурва в загадъчния свят на думите, откривайки, че чрез тях може да бъде велик чародей, да пише за невъзможното, да запечатва моменти, да гради вечности, да обича истински и никога да не престава да измисля любимата жена.
Така той открива, че няма по-красиво и по-трайно нещо от това да създадеш измислица, породена от неспособността да приемеш действителността такава, каквато е.
Защото какво е една книга, картина или музикално произведение? Нима всички те не са илюзии, които хората създават, за да приемат по-лесно истината? Нима те не са онези ненужни творения, които придават единствения смисъл на човека и живота, който би имал някаква стойност? Нима измислицата не е най-важният акт на съществуването, който Бог върши, измисляйки човека, давайки му щастието да измисля себе си и другите?