Монографията e резултат на многогодишни и лични теренни наблюдения и проучвания върху парадигмалните отношения между агиологията – като познавателно пространство за осветеното, обожественото, и демонологията – като поле на познанието за стихийното и вредоносното, в структурата на българската фолклорна вяра. Между двете системи възникват културологични напрежения, чиито основни типове тук са предмет на анализ:
1. Олицетворяване и демонизиране на природните стихии – воден бик, змиеподобни същества.
2. Освещаване на демонични персонажи на границата между Света на светците и Света на демоните – общност на „здравичките“.
3. Индивидуализиране и демонизиране на субекти от човешката общност, трансформация на светци в демони – старец самодиван.
4. Изместване на центъра на напрежението от религиозната към епическото в структурата на фолклорната вяра – Крали Марко и неговата сестра Елена (Вида).
5. Освещаване и обожествяване на хора, които принадлежат към Света на светците –св. Иван Рилски Чудотворец, безглави светци.