„Последният Буенос Айрес“ е книга за войната, която отдавна е прекрачила видимите си граници и е нахлула навсякъде в нашия свят – дори и в най-интимните му пространства.

Внимание, вратите се отварят.
Тези думи са предупреждение. Тази книга е предупреждение. „Последният Буенос Айрес“ е вълшебен предмет в ръцете на читателя – детска катерушка, кръст или вечност.
Формата се променя непрекъснато. Защото, както Георги Гаврилов отбелязва, „нищо на света не е достатъчно / затова светът продължава“.
В такава поезия не съществува нищо сигурно и парадоксално, нямаме друга опция, освен избраната от автора за нас.
А тя е тук, за да ни покаже ненатрапчиво абсолютната дисфункционалност на тази реалност, като ни подава ръка, а не сочи обвинително с пръст. Подава ни ръка, като покана за съвместно приключение.
Опитайте да четете тази книга на път, дори кратък, дори във влак, дори в метрото, дори в самите себе си.
Ще видите Георги Гаврилов да се усмихва леко от перона.
Следваща станция – „Последният Буенос Айрес“.

Нинко Кирилов

„Последният Буенос Айрес“ е книга за войната, която отдавна е прекрачила видимите си граници и е нахлула навсякъде в нашия свят – дори и в най-интимните му пространства. Тя раздира нашите защити, свлича илюзиите ни като ненужна дреха, вмества се в нас и ни превръща в свои убежища, влече ни от ада през ада към ада.
Това е апокалиптична книга, която се опитва да прогледне отвъд апокалиптичното, трагична до мозъка на поетичните си кости, но и яростна дотолкова, че не допуска трагичното да се утаи в униние и меланхолия. Книга, която завихря времената, успоредява нашето днес с палеозоя и мезезоя, и напук на всички ценностни сривове въздига любовта като единствена противоотрова на безнадеждно отровения от собственото ни битие свят.
С третата си стихосбирка Георги Гаврилов ни поднася своя убрус, въплътил през Христовия образ величието и паденията на разпадащата се цивилизация. През неговите стихове виждаме как болката, съсякла като с меч времена и пространства, може да утоли нашата жажда за истинност; как ако вдигнем лице и наистина погледнем небето, може би ще поемем и последните глътки свеж въздух – там, в последния Буенос Айрес. Нищо, че две отрицания рамкират неговото сурово и дълбинно верую: „свободата ни не е спасение“ и „спасението ни не е свобода“.

Едвин Сугарев