„Кървави петна“ има за цел да припомни на съвременния български читател едно от художествените достижения на незаслужено изтласкания в периферията на литературната история Владимир Мусаков (1887?1916) - писател, драматург и художествен критик, роден в София. Работи като адвокат (1912?1915) и участва в основаването на първото адвокатско дружество в страната. Познат в писателските среди като сътрудник на издания като „Листопад“, „Светлина“, „Факел“, „Родно изкуство“ и др. чрез публикуваните там разкази и импресии. През 1915 г. постъпва в Школата за запасни офицери, след чието завършване е изпратен на Добруджанския фронт. На 19 септември 1916 г. е тежко ранен в сражението край с. Кубадин. Пренесен е във военната болница в с. Алфатар, където десет дни по-късно умира.

Книгата съдържа подбрани страници от посмъртно публикуваната книга от 1921 г., които разкриват фрагмент от предговора на Никола Атанасов, последното писмо на младия автор до майка му, началото на самата творба, показващо похвата на мистификацията. Произведението изразява хуманистичната вяра на своя автор ? не като абстрактно понятие, а като изстрадана форма на присъственост в света. Нейните проявления във всяка следваща страница от незавършения разказ за Живота изпитание болезнено утвърждават представата, че омразата и насилието са били прекомерни и неоправдани. Убеждението в необходимостта от възвръщането към една такава творба произтича от вглеждането в заложените в нея нравствено-етични послания, имащи своето значение и днес.


***
Нощта бързо разстилаше своите тъмни одежди и приспиваше върху тях птици и зверове, глъч и шум. Една след друга замигаха звездите през клоните на ореха. През прозореца подскочи и хукна подплашена котка и се изгуби. Някъде излая пес и замлъкна. Стана тихо и прохладно. И все още никой не заспиваше. Никой не можеше да махне ръка на това, що бе преживял тия дни. В ушите още бучеха страхотните оръдия. Пред спуснатите клепки още се рисуваха кървави петна, които се разливаха до безкрай и заливаха в себе си мисъл, мечта, радост, усмивка...
(...)
Аз плачех като дете в безсилие, което никога не поз навах. Плачех за себе, оплаквах себе си и човека.

(из „Кървави петна“, Влартмир Мусаков)