Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

Не е възможно човек само на 30 години да пише по такъв начин. Та, Пенков ще да е бил втора група в детската градина по време на възродителния процес и третокласник по време на „падането на режима“. Не е реално...но е факт. Мирослав Пенков го е написал, а Би Би Си го оцени!

Но това е само следствие на таланта на този млад писател. А такъв той има много. Толкова много, че се докосва до класиците Йордан Йовков, Йордан Радичков и т.н.

Запомнете този автор! А дали „На изток от запада“  трябва да влезе в учебниците по литература (както съм убедена аз), отсъдете сами!

Аз съм поредната жертва в дългия списък на очаровани от книгата „На изток от Запада”. Тя съдържа осем страхотни разказа, написани от Мирослав Пенков. Първоначално те излизат на бял свят на английски, а след това, преведени от самия автор, и на български език.
Най-чудното е, че той е млад човек, който от дълги години живее в САЩ.
В същото време разказите му звучат автентично и изненадващо зряло. И много по български – като разказите на Йордан Йовков или Елин Пелин. Все пак има нещо ново и уникално в тях. Има невероятно чувство за хумор, което много ми хареса. Изчистен стил на писане. Изключителен ритъм и красота на изказа (докато четях „Нощният хоризонт” ми се прииска да запея). Тъга. Изгубеност – нещо, което усетих във всеки герой, независимо къде и кога протича действието.
Липсва поучение и съжаление от страна на автора, който като емигрирал българин по-скоро изпитва носталгия и любов към България, отколкото радост и високомерие, че е избягал от тук.

Хубавото е, че всеки читател има свободата да направи своите заключения от прочетеното. Хубавото е, че тези разкази са достъпни за повече хора в цял свят и могат да бъдат прочетени и оценени от тях.

Крадци на кръстове
С Гого сме превърнали кражбите в хуманитарна мисия. Крадем възвишено, великодушно, с крайно нежелание и отвращение. Не за себе си крадем, разбира се. Такива кражби за нас са долни. Крадем за баткото на Гого. Купуваме му хероин, плащаме му гаранцията, снабдяваме го с билети за мачове, че и той милият като бял човек да се порадва здравословно. Обаче поне в половината случаи така се оплитат работите, че все забравяме да му дадем парите.

Нощният хоризонт
Като камък легна в на баща си шепата, щом я пое той за пръв път. Шепа, пожълтяла от тютюневи низи, а тя цялата в кръв, сляпа, смълчана. Нито писна, нито проплака. Кървав камък беше тя тогава, та я разтърси баща ѝ, та ѝ плесна страните и чак тогава пропищя тя, и чак тогава продиша.
А той я вдигна към тавана високо, сякаш слаби бяха на Аллах очите, сякаш легнала долу нямаше да я види. После ѝ викна по име. „Кемал”, викна ѝ, което си беше неговото и на баща му името, и го повтори. Също горда песен го изпя, че ясно да го чуят горе в Дженнета и хубаво ангелът да ѝ запише името в дебелата книга.

Да откриеш чудесен български автор си е въпрос и на късмет сред купищата, заляли книжарниците – някои с вече добре изграден публичен образ на многописци, други тепърва политащи в тази посока с плашеща трескава активност. Факт е, че моите лични пристрастия сред сиелските автори са основно към Захари Карабашлиев и Александър Секулов, но истинско удоволствие беше да открия Мирослав Пенков и неговия сборник „На Изток от Запада“. Съвсем малко по-големият от мен Мирослав е успял да подплати прозата си с чудесно звучащи книжни успехи в чужбина, за които може и сами да си прочетете, но най-прекрасното е, че 8-те разказа в книгата са от чудесни по-чудесни, така че адмирациите са абсолютно заслужени.

В сборника има много смях, има много тъга, има всичко, за което си заслужава да се пише, всичко, което си заслужава да се чувства и за което да се мисли. Има много България сред тези страници, но не злобния национализъм, който пак вири глава и крясък, а онова топло патриотично чувство, което май е най-присъщо на живеещите далеч от родината. Има го малко по-миналото, има го близкото вече било, има и настояще…

Началото ни забива сред ридовете на Македония, където през очите на един ревнив старец и стар дневник, любовта между двама души възкръсва, без дори да е живяла. Старецът опознава съперника от младостта и пътем спомня себе си и вижда околните по друг начин. Красив разказ, красив. „На Изток от Запада“ наистина заслужава да именува целия сборник – разкъсващо описание на насила разделеното от сръбско-българската граница Старо село и опитите на някогашните съседи и роднини да запазят връзките и традициите, дори и през реката. Любовта, разбира се, надмогва границите, а една потопена църква става център на драмата, преливаща в трагедията. Времето лети, всичко се променя, а един глупак поема на път, за да търси това, което не може да има. „Как купихме Ленин“ е комично-драматичен разказ за отношенията между внук-емигрант и неговият останал в родината дядо, който запазва комунистическия плам в себе си и дори сред променящите се времена въздейства на малкия си свят според личните си убеждения. Внукът, убеден в своето превъзходство отначало, малко по малко започва да съзира какво всъщност се крие зад дядовата твърдоглавост. Следва тежък текст за едно момиче със сестра с ментални проблеми и културния сблъсък с британското мислене сред българската трагичност. Пак сред нея се позиционира и приключението на японката Юки, придружаваща своя съпруг-българин в родния му дома и произшествията, произтичащи от това. Тежък, труден, но заслужаващ си разказ. „Крадци на кръстове“ рязко се изтръгва от серията по-пасторални разкази и захвърля читателя сред бушуващата от революции София, където момче-мъж с твърде много ум ще се лута да открие мястото си на улицата, сред църквата и по покрива на своя бунт срещу всеки и всичко. „Нощният хоризонт“ разчепква онази щекотлива тема за смяната на имената на българите-мюсюлмани сред красивата метафора на майсторенето на каба гайди. Разказ, който силно ми напомни на може би най-любимия ми наш автор – Петър Делчев – и неговия сборник „Балканска сюита“, но, естествено, с уникалния привкус на таланта на Мирослав Пенков. „Девширме“, като за край, е сложен разказ, разкъсан между легендарно описание на открадването на най-красивата мома от най-злостния еничар на султана за неговия харем и преживелиците на българин в САЩ, който не може да се справи със стихиите вътре и вън от себе си…

Страниците на сборника текат леко и гладко, поглъщат и не пускат. Пенков пише простичко и изчистено, без да претрупва с излишности. За мен лично разказите му са изумително зрели за едва 30-годишен човек и мога само да догаждам какви чудесни неща ще напише за в бъдеще, ако запази посоката и страстта си. Ето така се пише за България, за българщината, за сблъсъка на културите – между кориците на „На Изток от Запада“ има всичко и селекцията на творбите успява да покрие спектър от теми и сюжети, които е рядко да се срещнат написани изпод едно перо.

Искрено се надявам повече хора да прочетат тази книга, за да съумеят да направят разлика между истинско писане и ерзаца, който се опитват да пробутват за такова всякаквите поборници на занаята у нас.