Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

ЛУДОСТ. Това е една от думите, описващи най-точно тази художествена фикция, в която има огромна доза истина...  Срещаме се с млади, объркани хора в една от най-развитите страни на света, които не могат да открият себе си, не намират смисъла на живота, нямат цели и мечти, носят се без посока по течението и в това е най-големият кошмар.
    Да, те живеят в Япония – една преуспяла държава, носеща вековни традиции, в коята обаче голяма част от хората не са себе си, възпитани са да бъдат роботи, да се подчинават и когато някой се опита да избяга, има два изхода – или да стане ЧОВЕК, или да пропадне и никога да не открие истинската любов, смисъла на живота, че дори, ако щете, професионалната си реализация.
    Много често гледаме само на повърхността на нещата и можете да си кажете : „Каква е тази простотия, струва ли си да я чета?“. Аз бих ви казала – Да, струва си!, защото ако се вгледаме по-надълбоко в тази книга ще открием едни млади, наранени, нещастни хора, които се опитват да избягат от налагания с десетилетия стереотип и да – успяват, но каква е цената, която плащат и дали са избягали в правилната посока...
    Нашето българско общество е 1000 пъти по-различно, обвинявят ни, че сме какви ли не, но аз се надявям, че все още сме ЧОВЕЦИ и че никоя система няма да ни отнеме това изконно право. 

 *music*  Hide - Eyes love you, but my heart can't love so …

„Сутрин ставах, изпращах Ама на работа и пак се връщах в леглото. От време на време се захващах с някоя почасова работа, чуках се с Шиба-сан, дори се срещах с приятели, но нищо не ми доставяше удоволствие. Вечер излизах с Ама, наливах се с алкохол. Ама виждаше, че не съм на себе си, и не ме насилваше да правим секс, а се притесняваше и се опитваше да ме развесели, бърборейки неспирно, но като видеше, че мрачното изражение на лицето ми не се променя, избухваше в ридания и ме питаше защо съм такава, след което започваше да хленчи, че е разстроен и наранен.
Когато го виждах, че страда, у мен се зараждаше желание да се опитам да отговоря на чувствата му, но и това желание скоро бе потушавано от презрението към самата мен. Чисто и просто не виждах никаква надежда. И сегашният ми живот, и бъдещето ми бяха обвити в мрак и в края на тунела не виждах светлина. Вече ясно си представях как умирам и странното беше, че дори и това не ме разсмиваше.“

из: „Обици и змии“


Да, японците са разказвачи, които с прости думи те пленяват и с всеки следващ японски роман, който прочитам, се убеждавам в това.
„Обици и змии“ от Хитоми Канехара, издание на „Жанет-45“, е красива в странността си книга. Книга, която прочиташ на един дъх, след чийто край оставаш безмълвен и всъщност не осъзнаваш защо ти е харесала. Но ти харесва. На мен ми хареса. Много ми хареса... И да, не разбирам защо. Може би заради всичката агония, която носи в себе си – физическа и емоционална. Може би заради семплата на пръв поглед история, която всъщност е толкова комплицирана в недрата си. Може би заради това изгубено поколение, което чувствам страшно близко до себе си – младежи, които не знаят кои са, младежи без настояще и без бъдеще. Неудовлетворени. Неосъществени. Неразбрани. Нежелани. Нещастни...
Не мога да си обясня защо тази книга така ме развълнува. Едва стотина странички е, а ме разтърси. Тя е покъртитела в директността си. Откровена. Остра. Болезнена. За нея трудно се говори. Тя се чувства. А стилът на Канехара е толкова простичък, че чак се пристрастяваш към него. Изпитвам неистова нужда да прочета и останалите книги на Хитоми Канехара!