Ще бъдат допускани само мнения свързани с конкретния продукт или автор.

Ще бъдат изтривани мнения:

1. Съдържащи обидно или нецензурно съдържание
2. Написани само с главни букви
3. Написани на латиница
4. Съдържащи препратки към други сайтове.

Други въпроси и мнения моля, изпращайте на [email protected]

„Всичко, което обичаме, се превръща в измислица.“ Ето, затова обичам да чета Амели Нотомб. Защото казва неща, които знаем, но не знаем, че ги знаем. И уж тръгва от себе си към себе си, а стига до теб. Като това първо изречение в най-новата й книга, преведена на български.
Амели, описала в „Изумление и трепет“ японската си бавачка, която счита за втора майка, и в „Нито Ева, нито Адам“ японския си годеник, от който е избягала, се връща след години, за да се срещне с тях. Ти нямаш нито японска бавачка, нито богат, интелигентен и влюбен японец, от който си побягнала, но чувствата на завръщането, които Амели Нотомб ти описва, са ти много близки, познати, твои. Чувствата са универсални, независимо дали добрият ангел от детството ти живее в Кобе или в изчезващо родопско село и дали си зарязал една младежка любов в мегаполиса Токио или в градчето с единствена гимназия.
Амели Нотомб прави тези чувства универсални. Не знам как го прави – уж говори само за себе си, а читателят някак се оказва главен герой. Точно обратното на роящите се книги в аз-форма, в които авторите /особено българските/ не могат да изведат преживяванията си извън собствената си суета, не могат да надскочат свръхценното си аз и така не ни предлагат нищо освен преувеличеното си значение.
Може би тайната е в това, че Амели Нотомб е жестока към думите – убила е всяка дума, която затлачва смисъла. Полирала е всяко изречение до блясъка на афоризъм. Затова трябва да бъде четена бавно. И без това няма голямо значение /поне в книгите, в които пише за себе си/ какво ще се случи. Голямото значение е в дълбочината на преживяванията. Ще ви стане ясно дали това е вашият автор, ако след края на книгата сте разбрали повече неща за себе си, отколкото за Япония.